advert

advert

advert

Приказка за нашето детство

Помните ли летните вечери пред блока?

Помните ли как играехме на народна топка, ръбчета, дама, лимки?

Ритахме футбол, скачахме на ластик и рисувахме слънца с тебешир, за да спрем дъжда…

Нека върнем времето назад и отново играем!

Да разкажем на децата си приказката за нашето детство!

 Вчера…

Слънцето влиза през прозореца. Птичката, дето вчера пееше, днес се надпява с друга. Котката до мен се протяга. Гледа ме, сякаш ми казва: Е не ставай още, закъде бързаш!? В този момент чувам името си: Гошо, Гошо, хайде, че закъсняхме! Скочих. Пътьом се облякох. Минах като фурия през кухнята. Грабнах закуската, която мама ми е оставила, преди да тръгне за работа, и вече бях на стълбите. Чакат ме – Митко, Динко и Мая. Отиваме да вземем Петя, Никито и Владо. Живеем в един от кварталите на Варна. Сега сме във ваканция. Всички ваканции са ни любими. Но летните най-много. Цял ден, пък и малко вечерта, играем на воля. Свободни и безгрижни тръгваме по улиците в неопределена посока. Закъде закъсняваме – както викаше сутринта Митко – не е ясно. Закъсняваме да сме с приятелите си. Весело е. И спокойно. Времето тогава беше друго. Леля Пенка от съседния блок ни черпи с бонбони, а баба Наска ни прави питки, защото сме й донесли покупките от магазина.

Тичаме. Защо? Не знаем. Просто така, весело е! Неусетно сме хванали баира за към края на квартала. Там ни чакат гората и поляните. Играем на стражари и апаши. Кой паднал зад дървото, кой пред дървото… Накрая сваляме оръжия – дървени пръчки обикновено – и хукваме към онази поляна. Тъпчем си устата с къпини и се забавляваме – на кого колко му посинял езикът. После лягаме на тревата и броим облаците. Не както сега виртуално, а истински. Онзи прилича на заек. Следващият след него обаче е вълк. От другата страна, ей там, е ловецът. Чудничко. Образи в небето. После играем на онази игра, дето някой казва едно животно, а пък друг познава в коя държава и на кой континент е. После пак хукваме. Обратно към града. Там нашите вече са се прибрали от работа. Махваме по една ръка към терасите да видят, че сме добре. И топката ни чака – футбол, народна, ръбчета… Победители и победени. Винаги усмихнати обаче. Следва поканата за вечеря. С родителски вик от терасата или с познат сигнал. Знаем си: среща пак тук след час. Вече се смрачава. С последните стотинки за деня сме си купили сладолед и семки. Сядаме в беседката. Това е любимото ни време. Тъмно е. Щурчета пеят. Някой разказва виц. Друг продължава, докато стигнем до страшните истории за призраци и духове. После дружно се разсмиваме. Толкова силно явно, че дядото от третата тераса ни сгълчава. Някак така обаче, бащински, а не: „Ей, сега ще сляза и ще ви скъсам ушите!“ Хвърляме към третата тераса по една усмивка. И чакаме. Чакаме да дойдат светулките! В онези години ги имаше и в нашия квартал. Не само на село. Следим ги с поглед. Гоним ги и вървим след тях. Гадаем какво ще е бъдещето ни по това къде ще спрат. И знаем, че тази светлина – светлината от топлите летни нощи, примесена с топлината и усмивката на приятелите и с безбройните очаквания за утре и всеки следващ ден – ще остане в сърцата ни завинаги. Днес ми липсва! Наистина!

Днес, след 25 години, вече не съм дете, но имам деца, и…

…Някъде се загубихме по пътя. Загубихме връзката с хората. Затворихме децата си в молове, детски центрове, училища по информатика. Дадохме им скъпи телефони и цял ден следим какво се случва с тях и приятелите им във фейсбук. А колко малко трябва да им покажем светлината на светулките. Истинската светлина… Вече забравихме да викаме децата си от терасите, да изсвирим семейния сигнал и да се оглеждаме пред блока за наследника си. Сега се притесняваме къде са им телефоните, някой да не ги е набил или обрал парите за деня и по-лошо – да ги е стрелял с ловна пушка от балкона, защото много викат, докато играят. Или се чудим как да ги измъкнем от глобалната мрежа.

От нашето детство ни останаха само спомени… Ех, спомени! Но пък какви!

Ще хвана пътя днес и ще стигна някъде, където още има светулки. Ще взема и децата. За да запомнят и те онази същата топлина на летните вечери, примесена с мъничките светлини, които водят към пътя ни в бъдещето.

покажи / скрий коментарите

Можете да оставите своето мнение или да ни зададете въпрос

С натискането на бутона за изпращане декларирате, че сте съгласни с общите условия и правилата на ползване на страницата. Всички мнения се задържат за одобрение от редактор. Ако не виждате в момента мнението си не е необходимо да го изпращате повече от един път.

 

Още публикации